„И да бях те послушал, пак нямаше да стане така, както го изрече. Вълненията ми бяха други. Различни. Чак сега успявам да чуя нещата такива, каквито ги беше казал. Запаметил съм и притеснения ти тон”. Сега е късно за това. И рано за другото. По средата съм и не зная накъде да се обърна. Напред или назад. Да се опитам ли оправя миналото или да насоча поглед в светлото бъдеще. Напред или назад. Напред или назад. Напред... назад... напред... назад...  Виж как напрежението избива на секс... а от секса се раждат красиви неща... или се лепват някои грозни. А грозотата е липса на любов по време на секс. Или комбинация на лоши гени. Склонен съм да вярвам и в двете. Всъщност съм склонен да вярвам в много неща. Понякога обаче забравям да вярвам в себе си. Проблем, с който са се справили мнозина, смятам и аз да мина в групата им. Даже мисля да направя група „Аз вярвам в себе си” във фейсбук.

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Стана като стихотворение. Ако го пусна в някой литературен форум, посетителите биха го обявили за гениално. Тук – там някой би написал “geniqlen si pi4”, „basi buzata” или „дейба тоя Гонзо как ше им го нашмули с кривия на чорбата”.

Понякога се питам. Понякога не. Но в какъв свят живея. И живея ли изобщо в него или наблюдавам събития само зад стъклото? Като на летището. Избираш си самолет и се вторачваш в него. Не след дълго той излита. Тук е момента, в който си казваш „Баси колко съм велик. Само го погледах малко и той излетя!” Как след такова нещо да не повярваш в себе си. Но това трае точно десет минути, защото по новините съобщават, че полет 3256 е катастрофирал ненадейно в поле от царевица. Причината е изгубен контрол над самолета. И пак понижено самочувствие... Озърташ се. Дали някой разбра?

   Един човек беше казал „оправданията са като задниците – всеки си има”. Но обратното не е вярно. Може да имаш задник ( всъщност е сигурно, че имаш), но не се знае, дали ще скалъпиш оправдание. Тоест имаш оправдание – имаш задник, нямаш оправдание – имаш задник. Следователно оправданието изисква задник, но задникът не изисква оправдание. А може и да изисква. Сега си представи как изисква един задник... застанал достопочтено пред теб и се напъва нещо... „изиск”, „изиск”... може би е само това, а навярно има и други детайли, които за жалост ми убягват в момента. Все някога ще се покажат обаче. Описвайки задниците обаче, едва ли си даваме сметка в колко ситуации през живота си сме се срещали с такива. Или пък сме били такива. Дискусиите по темата на адрес: www.zadnici.bg . Не е трудно да се сетиш, че такъв адрес няма. А и да има, не го подържам аз. Аз подържам друго. Себе си. За да не падна. Падна ли и самочувствието пада. Поне стихотворението за повдигане на духа съм научил.

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Аз вярвам в себе си

Трябва да го публикувам не само в литературен форум.

Трябва да го сложа и като мото на автобиографията си. Да го изпиша на предния капак на колата си, да го казвам преди името си. Може и след него. Важното е да се забелязва някак.

Че вярвам в себе си. А си и вярвам по принцип. Вярвам си, че ще спра цигарите, че ще се науча да не съм сприхав простак, вярвам, че когато говоря всички ме гледат в устата... може да се каже вярващ съм ... един вид. Но не от тия религиозните, дето само киснат в църквите за щяло и за нещяло. Просто вярвам, в себе си, на себе си, в доброто, в цигарите (понякога и в алкохола, но за кратко).

„И да бях те послушал, пак нямаше да стане така, както го изрече. Вълненията ми бяха други. Различни. Чак сега успявам да чуя нещата такива, каквито ги беше казал. Запаметил съм и притеснения ти тон”. Сега е късно за това. И рано за другото. По средата съм и не зная накъде да се обърна. Напред или назад. Баси секса.