„Среднощни светлоточия”... така бях започнал някога да пиша нещо... Написах го. После го изпратих на едно момиче. След това тя се влюби в мен, след това аз в него...  после се влюбих в друга... за малко, после незнам какво се случи и започнах да се лутам в безкрайно търсене на нещо, което го няма... тогава не знаех, че го няма. Сега знам. Не го и търся.   Старица... сълзи... идва и моли за помощ. Опитвам, не знам дали ше мога, не знам дали ще... тя моли, обещава, но не внимава какво обещава. Знае, сгрешила е... изпуснала е юздите... нещата са извън контрола й... затова моли... моли сякаш съм палач, а аз не съм, моли сякаш всичко зависи от мен... знае че така може да си играе с мен... вижда, че очите ми реагират на историята й. Знае, че ще се опитам поне, и ако не успея ще ме накара да съм виновен. Тя не знае, че аз зная...   „Един човек ме спря веднъж... на уличка валеше дъжд”... backstage, P.I.F. ... историята за уличката на кукления театър във варна... най-красивата уличка на света..... Димо не знае, че аз зная...   „Иво ме изнасили...” чух веднъж и сърцето ми спря... тя ми беше приятелка, гадже, до този момент, защото ме излъга. Излъга ме за да остана. Не останах. Защото ме излъга. Не беше изнасилване. И досега съм срамно петно в историята й... защото не знаеше, че аз зная...   „Безлична малка драма...” всеки идваше с такава при мен. Всеки ми обясняваше своята обремененост. И никой не се запита какво виждам аз... какво знам... Аз знаех, че не знаят...   На някои разказах какво знам, на други – не съвсем, на трети не проговорих никога повече, защото не искам да ги познавам...   Животът се мисли за хитър и добре подреден. Аз също... и мен никой не ме е разгадал. Но аз знам, каквото другите не знаят.......