Понякога се дразнех от всички забележки, които хората си правеха. Понякога пък аз ги правех същите. Нерядко и понасях такива. Изобщо изживявах пълноценно целия забележителен  цикъл на забележките. Бил съм от всяка страна. Знам две и двеста. През тези двайсет и няколко години видях какви ли не хора. Повечето заслужаваха да бъдат заведени до някое тихо поточе в планината. И там шумен разстрел. Други трябваше просто да бъдат заведени в брезентови ризи на 4-ти километър. Не в парти центъра.

А останалите 8  ми станаха приятели. Но през годините никой не пожела да се запознае с моята преценка по въпроса за тия хора. Някои и до ден днешен са задници от класа (каквото и да означава това за един задник). А някои си останаха задниците на класа. Поименно няма да ги споменавам, поне докато не открия паметник в тяхна чест. Паметникът ще се намира в някоя тоалетна навярно. И ще бъде открит може би още днес. Или утре най-късно. Все още подбирам материалите. В главата ми се върти фина селекция от пици на парче, комбинирана с изтънчени продукти от серията „Олинеза”. Монумент ще градя. Не е шега това.

      Докато кроя планове за издигането на паметника и правя чертежи със същата цел, много бавно, неподвижно дори, започвам да осъзнавам някои от нюансите на Смисълът на Живота.

Нюанс 1 – „Докато пиша тези глупости, някой, някъде страда, защото губи работата си.”

Нюанс 2  - „Докато този някой, някъде, загубва работата си, друг, одавна изгубил всичко свое на света, се чувства почти равен с него.” Защото първият е загубил само едно нещо – работата си, но това е доста смела крачка към това да загубиш всичко. А загубиш ли всичко намираш сродна душа.

Нюанс 3  - „Загубил всичко, намериш ли сродна душа, никога повече няма да имаш нещо свое. Всичко, което има да имаш ще е общо.” Просто е. И е постижимо, някои го постигат. Разказват как това бил пътят към щастието. Залата мълчи. Само трима души си мислят „това с паметника ми хареса”.

Но самият паметник няма да им хареса. Няма.