Аз съм номер шести. В класа. В бившия. Сега нямам клас. Сега имам други неща. Безгрижието изведнъж изчезна. После пак се появи за малко. После пак изчезна. След това – пак дойде... за още по-малко. Безгрижието е лайтмотив на толкова много хора. На почти всички. Всеки се стреми към него. И когато то дойде, искаме грижие. Странни птици сме. Опитваме се да имаме нещо, но щом го получим гледаме да се отървем от него.

Оня ден една приятелка се е самоубила. И си мисля... дали ако аз го направя някой ще седне дори да го вплете в някой постинг някога... онзи, същия ден, аз седях вкъщи и гледах филми, мачове, пих кафета, прочетох малко от простотиите на Иво Сиромахов... безгрижие отвсякъде. Същевременно тази мацка скача... И ако вземем да решим, че крачката й напред във въздуха е стремеж към безгрижие... егати контраста. Моето, обаче е многократно, нейното съвсем не е.

Опитвам се да бъда всеотдаен. Никога не успявам. И то не на косъм. Просто не ми се получава. Навярно съм такъв тип хора. Не мога да огрея всеки, понякога и не искам. Нямам този плам в сърцето, който имат тези, на които им се получава. А и твърде много грижи ми създава. Затова гледам мачове, филми, пия кафета. Изчиствам двора си един вид. Колко абсурдно звучат тези душевни мъчения на фона на „Добър вечер колело!”