В хубавия ден не можех да подхвана нищичко. Всичко, което ми беше в главата се свеждаше до петнайсетина къса цигари, няколко бири и някоя от ония мацки, които витаеха из клубовете с тайната надежда, че ще се харесат на фронтмена на групата, кълчейки се пред него, мъртво пияни, забравили всички живи и мъртви езици. Разговорът с такава мечтателка може да бъде крайно интересен или ужасно разочароващ. Зависи какви са очакванията ти. Колкото до моите... аз нямах. Вероятно, заради това вместо на фронтмена мъртво пияната се лепваше за мен. Едно и също поведение за всяко различно лице... всеки път. Говореха несвързани неща за бъдещето, за гаджетата си, за аборта, за шибаната съдба, която никога не се усмихвала. Мамка й. Чувах клетвите, виждах гримасите, усещах яда във всяка от тях поотделно. Всички бяха толкова еднакви и толкова различни. Всички бяха утайката на един разтвор от мъка, силна обич, привързаност и безсилие. Всички те се опитваха да доразбият живота си докрай, навярно за да могат да се оттласнат от дъното и да започнат на чисто да градят всичко. Феникси един вид. Одавна забравили как да поемат подадената ръка. Нарочно, защото са били удряни с другата. Опиатите и алкохола само помагаха за душевната им мизерия. А мизерията обича компания. Тази компания често бях аз. Пазя, десетки телефони на момичета. Без секс, без ангажименти. Просто компания за антрактите между изпълненията на групата. А мизерията тогава е голяма. Групата не свири, не звучат любимите парчета, любимите им хора ги няма – спят без да подозират, пият другаде, не искат да чуят, или шибат съквартирантката на полу- и поло-разпадналата се драма на масата ми. Готови са на всичко, за да не мислят за това сега. Някои започваха да се смеят, когато им обяснявах защо бих или не бих ги чукал. Други плачеха. Развалях им вечерта, може би. Бягството им завършваше с болезнено тупване в реалността след втория бис на групата. А малко след това с повръщане или безутешни извинения за свинщините по време на вечерта. Не ми и пукаше особено, ако си тръгнат оповръщани, но без извинение... Година и половина този начин на живот ме устройваше. Наблюдаваше ми се. Исках да видя уморени хора, исках да видя „забавленията” на масите, пиех и наблюдавах... понякога правех и секс, но не с тези от клуба. Твърде рисковано беше да се превърна в кошче за душевни боклуци. Не отново. Веднъж едва избягах от това.

Молех се да няма стечение на обстоятелствата, което да ме върне там. A сам никога не бих посмял. Втори път. А те ме дърпаха. Падаха надолу и ме викаха след себе си. Виждах как се втурваха през глава и след това чувах неосъзнатия им смях носен от ехото на бездната. Рошави коси, рещи се погледи. Хипи клетви. Всичко това е безсилие. Безсилието е опияняващо. То може да те замъкне още по-долу отколкото си мислиш, че е възможно. Ти не знаеш. Нищо не знаеш. Само си мислиш, че знаеш.

 Опиянението от безсилието е велико. Движеща сила. Или по-скоро бутаща. Или по-скоро... не знам. Знам само, че мързелът се изкоренява с водка и набиване на идеи в главата. Креативитетът изисква водка. Водката е написала толкова много песни, нарисувала толкова много картини, описала толкова много случки в романи...но водката не може да вдигне на крака тия мадами, чийто светове се разпадаха пред очите ми в ръцете им. Водката не им помагаше. Когато ти е тъжно напиши песен. Не може да ти е тъжно и да пишеш по едно и също време. Следователно май ще проработи. Пиши песни, бъди Димо от ПИФ, или Явор Кирин, или Преслава... не, Преслава – недей. Но напиши песен.